Вече четири века и половина ни делят от рождението на великия писател Шексир, но интересът към неговото творчество не пресъхва. Удивително е, че той е известен не само на специалистите и ценителите на голямото изкуство, но и всред обекновения човек, който по различни пътища се доближава до неговата мисъл “Да бъдеш или не: туй е въпросът”, до някои негови герои, превърнали се в символ на някое човешко чувство като принц Хамлет.

     Творбата на Шекспир за датския принц Хамлет е трагедия, не защото героите умират, а защото идеалите на младия мъж претърпяват крушение. Трагизмът се изразява в незнанието му как да възстанови хармонията в живота и как да съществува в такъв свят.

     В Дания героят е трагично самотен, защото преди да се развият драмите в Елсинор е учил във Витенберг – града, от който се е развило реформационното движение.

     Получавайки вест за внезапната смърт на своя любим баща и за прибързаното омъжване на майка си за човек, който “прилича на баща му, толкова колкото той на Херкулес” е първото му разочарование от живота, съпроводено с думите “О, слабост твоето име е жена!”

     По-късно той вижда такива неща, които “дори не е сънувал”. Скоро ще се убеди, че зад притворството се крие хладна пресметливост, а зад прикритата вежливост -–грозно престъпление. Хамлет от самия дух на баща си научава страшната истина за неговата смърт. Потресен е от страшното престъпление. Младият човек вярва в хората и в доброто, но започва да разбира, че злото е много по-голямо. Действително е смятал, че подло убитият му баща е бил образец на човек от най-висока степен. “Аз видях веднъж вашия баща – казва Хорацио, - той беше прекрасен крал.” Интересна е Хамлетовата реплика, с която поправя приятеля си: “Той беше човек”. Не за убития крал жали принца, а за унищожения човек. И той дава клетва да отмъсти за смъртта му, да отмъсти за всичко низости в света. Но скоро започва да разбира, че поема върху плещите си бреме, което не е по силите му.

     Ако Хамлет е средновековен принц той лесно би разрешил този въпрос, без много размишления той би извършил онова, което е синовен и държавен дълг. Но Шекспир създава образ не на отмъстител, а на хуманист мислител. Затова известната притча за датския принц в основата на, която лежи средновековната представа за кръвното отмъщение, авторът е превърнал в дълбока философско-етична трагедия.

                         “ Без бряг е времето: о, скръбен дял –
                         нима аз бих го в брегове сковал”

     В това двустишие се намира един от ключовете за разбиране смисъла на трагедията. Пръв Гьоте спря вниманието мърху тези мисли на Хамлет и даде насока за разтълкуване на творбата. Според него смисълът на трагедията е в идеята за дълга, възложен на душа, която няма сили да го изпълни.

     Духовната трагедия на героя е в това, че съзнава безсилието си да сглоби “разглобеното време” – той може да накаже убиеца на баща си, не не е в състояние да предотврати опустошаването на човека, станал жертва на гибелните страсти или на чужда низост.

     Живеейки всред такава обстановка, изпаднал в такова душевно състояние, чувствайки се безсилен да поправи злото и да възстанови разстроеното време, мисълта за самоубийство не е далеч от Хамлет.
Сякаш си представяме човек, който действително е поподнал в тъмен лабиринт, не пуст и глух, а обитаван от живи хора, от които едни са затворници, а други – техни палачи. Лабиринт, в който завинаги са погребани и младостта, и дружбата, и любовта, и правдата, и великодушието. Но най-лошото е, че някаква тъмна сила е сковала волята му и той е безсилен да се бори срещу злото. Всички въпроси, властно завлядали душата на героя намират израз в известния монолог.

                         “Да бъдеш или не? Туй е въпросът…
                         Кой търпял би инак
                         безчетните камшици на века ни:
                         неправдите на наглия подтисник,
                         всокомерието на рода,
                         сълзите на oтритната обич,
                         бавежа на закона, произвола
                         на тлъстия чиновник, злия присмех,
                         със който недостойния заплаща
                         на тихата заслуга – всичко туй,
                         когато едно бодване тук вляво
                         очиства сметките ни? Кой би пъшкал
                         под бремето на отмилял живот,
                         ако не беше този страх пред нещо
                         зад гроба, в неоткритата страна
                         отдето никой пътник се не връща?
                         Той смазва волята ни и ни кара
                         да се мирим с познатите беди,
                         наместо да летим към непознати…”

     Хамлет не се самоубива поради ужаса от отвъдния свят. Нищо не му гарантира, че мъките там ще бъдат по-малко. Човекът е слаб, бои се, дори достойният е подлец, поради страха си. Хамлет чувства своята обреченост в този свят на мъки и неправди, който ще го смаже. И като хуманист, чувствайки, че трябва да се бори за да разруши този затвор за човека, и съзнавайки, че е безпомощен да стори това, идва до онова трагично състояние, което някои наричат слабоволие. Той е изгубил вяра в човека, защото в заобикалящата го среда не вижда човека. Бесният стремеж към злото, жаждата за власт и богатства, безмерният егоизъм са убили всички човешки добродетели: и другарството и съпружеската вярност, и любовта.И вместо човека “това дивно създание” има лъжци, лицемери и злодеи. Хамлет започва да протака и отлага. Ще убие краля, ще отмъсти, ще изпълни клетвата си. Клавдий ще бъде премахнат, но злото премахва ли се?! Хармонията в целия свят е нарушена, а не само в Елсинор.

     Страданието и гибелта на Хамлет са трагедия на самотен човек, който е изпреварил съвременниците си и няма никаква надежда да види осъществени хуманистичните си мечти.Това е трагедията на възвишения и честен човек, който воюва сам срещу злото, коварството и подлостта.

“Хамлет” е най-трагичната от трагичните Шекспирови пиеси. В нея има много разочарование, горчивина, много трагизъм и песимизъм. Но песимизъм, който не води до отчаяние, а е мъжествен протест и зов за борба срещу “ морето от бедствия”. Величието на датския принц е, че не се примирява със злините в “тоя разстроен век “, но сам издига ръка да се бори срещу тях, макар да разбира, че ще загине. Това е най-възвишен и “оптимистичен” трагизъм.